Да те хванат
Обичам фотографии, които разсъбличат емоциите и разказват истории. Нямаш време да погледнеш през рамо, да се усмихнеш на обектива или да се повдигнеш на пръсти и да позираш. Просто са те „хванали“.
Когато си тичал от соленото море на Маслен нос, без да спиш няколко нощи. Имал си най-страхотния шофьор на света и една кола преследвачи, които са ви освиркали на 18-тия километър преди София, защото: Ето, ще видите момичета, ще стигнем много преди вас!
Когато си изпуснал първия ритуал в Гражданското, но си стигнал за по-важния - тоя пред Бога.
Когато после си се огледал пред църквата и си забелязал колко са съвършени всички жени наоколо. Били са на фризьор, на грим, на маникюр... а ти, ти си дори без лак на ноктите, в косата си си успяла да сложиш само една смешна панделка, а на ушите обиците с пера, които ги е вял лунният бриз на прибиране по дървената пътека предната нощ. За сметка на това кожата ти още мирише на море, в очите ти има слънце, а по косата ти са останали песъчинки, които не искат да се отмият.
Когато чуеш речта на Кума и ти се струва, че ти е позната от някой филм, обаче в същото време си е само негова, защото разказва реални случки, в които и двамата главни герои са твоите хора.
Когато от очите ти потекат сълзи, макар рядко да плачеш, защото знаеш добре точно за какво той говори.
Когато виждаш искрящото вълнение в очите на майката на младоженеца, без тя да каже и дума.
Когато си помислиш за онези - там, в другото измерение, дето ги пазят, но ги няма при нас...
Но най-вече,
Когато видиш пред църквата как Тя, най-важната, тази Фея в бяло, го целува силно, толкова силно... и се сещаш как той се е борил за нея, на моменти всичко е изглеждало дори невъзможно, но той е успял и всичко си е струвало...
Когато видиш пред църквата как Тя, най-важната, тази Фея в бяло, го целува силно, толкова силно... и се сещаш как той се е борил за нея, на моменти всичко е изглеждало дори невъзможно, но той е успял и всичко си е струвало...